Шампионска лига – най-престижният клубен турнир в света. Купа, бленувана от поколения футболисти. И статус за всеки, имал принос за спечелването ѝ.
Както и с всички останали отличия, не всеки футболист има щастието да се докосне до легендарната купа. И въпреки че са оставили незаличима следа във футбола, дали лош късмет или други фактори, са ги лишили от това щастие.
В днешната статия ще разгледаме общо 9 имена, оставили незаличимо футболно наследство. Наследство, което обаче не включва купа от Шампионската лига.
Рууд Ван Нистелрой
Популярен в Нидерландия с прякора си “Рууд Ван Гол”, този футболист определено си го е заслужил.
Въпреки че неговата кариера започва като полузащитник в нидерландския втородивизионен клуб Ден Бош, след трансфер в Хееренвеен той е посъветван от треньора си да се учи от сънародника си Денис Бергкамп. И Нистелрой пътува километри само и само да гледа мачовете на Аякс на живо. За сметка на това пък именно този съвет отключва потенциала му в предни позиции.
Следват паметни години за нидерландецa. След престой в ПСВ Айндховен и близо 10 сезона в редиците на Манчестър Юнайтед и Реaл Мадрид, той записва десетки отличия на сметката си, включително трофеи от Английската Висша лига, Ередивизие и Примера Дивисион. За съжаление в дългия списък така и не се появява най-престижното – това от Шампионска лига.
Между другото, Денис Бергкамп също не успява да се добере до Шампионската титла на Европа. Дали тренерът на Нистелрой му е дал правилен съвет обаче, ще оставим на вас да прецените.
Сеск Фабрегас
Почти през целия си живот Сеск Фабрегас е играл на най-високо ниво – от юношеските си години до паметните си престои в Арсенал, Челси и Барса. И въпреки звездния си статут в Англия, световната и двете европейски титли с националния отбор на Испания, именно купата от Шампионската лига е трофеят, който му убягна.
Ироничното е, че престоят му в Барселона бе от 2011 до 2014 година – едни от най-доминантните за Блаугранас на европейския фронт.
Фабио Канаваро
Несъмнено Фабио Канаваро заслужава място във всички класации за най-добри защитници на всички времена. Световен шампион с тима на Италия от 2006, футболист на годината на ФИФА, че дори е и носител на Златната Топка – нещо изключително рядко срещано за централен бранител.
Въпреки бляскавата си кариера, преминала през няколко италиански тима, а и три сезона с фланелката на Реал Мадрид, сред малкото трофеи, които липсват на Фабио Канаваро, е именно този от Шампионската лига.
Франческо Тоти
“Принцът на Рим”, човекът, отдал цялата си кариера на Рома и станал капитан на отбора едва на 22 години, е една от водещите фигури не само в родния си клуб, но и в италианския футбол.
Способен да играе както плеймейкър, така и по фланговете на атаката, Тоти притежаваше изключителна техника и виждане за играта. Те обаче не му помогнаха да се добере до най-значимия трофей в клубния футбол – Шампионската лига.
Макар и шансове за спечелването му да не липсваха – през сезон 2006/07 Рома достига до четвъртфиналната фаза, където дори печели първия си мач срещу Манчестър Юнайтед. В реванша “Червените дяволи” обаче оставят едно от най-срамните петна в клубната история на Рома, като разгромяват тима с 7:1. Само няколко години по-късно пък Тоти става най-възрастният голмайстор в Шампионската лига, отбелязвайки своя гол номер 300 в професионалната кариера срещу Манчестър Сити.
Въпреки че никога няма да види отличието във витрината, Франческо Тоти е легенда в очите на милиони италианци, които оценяват дълбоко неговата лоялност към “Вълците”.
Златан Ибрахимович
Няма фен на футбола, който да не е виждал изявите на Златан Ибрахимович или поне да не е чувал името му. Без съмнение, това е един от най-емблематичните нападатели на нашия век, печелил трофеи от цели 4 европейски държави – Нидерландия, Италия, Испания и Франция.
И въпреки, че е играл в едни от най-великите клубове на Стария Континент – Аякс, Юве, Интер, Милан, Барса, Манчестър Юнайтед, ПСЖ – Шампионската лига така и не попада в ръцете му. Дори му се изплъзва по ироничен начин през 2011 година, когато той напуска Барса броени месеци преди те да се поздравят с купата пред 90 000 зрители на Камп Ноу.
Но въпреки тези неволи, Ибра остава един от футболистите, които нямат нужда от трофеи, за да получат признание.
Джанлуиджи Буфон
Джанлуиджи Буфон е олицетворение на думата вратар и един от най-великите, заставали под рамката на вратата за всички времена. Над 20-годишната му кариера преминава почти изцяло в Ювентус, с който е многократен шампион на страната, а през 2006 година стана и Световен шампион със Скуадра Адзура.
Ироничното е, че в тази класация Буфон може би е човекът, който е бил най-близо до трофея, но така и не се докосва до него. Той играе цели три финала на Шампионска лига с Ювентус – през 2003, 2015 и 2017, но неговият отбор така и не успява да спечели нито един.
Роналдо Назарио
Феноменът е вдъхновил цели поколения млади футболисти. Един от най-великите нападатели в историята на футбола, той е двукратен носител на Златната топка и истинска икона в няколко европейски клуба – Барса, Реал Мадрид, Интер и други.
Но макар за мнозина да звучи парадоксално, Роналдо така и не печели Шампионската лига, въпреки бляскавата си кариера. Дори когато играеше за Реал Мадрид, честите контузии му попречиха да вдигне трофея.
Макар да не е триумфирал в най-престижния клубен турнир, Роналдо Назарио не се нуждае от валидация – той промени футбола завинаги.
Лотар Матеус
Лотар Матеус оставя следа в Байерн Мюнхен и Интер като лидер, стратег и мотор на целия отбор.
Въпреки всички постижения в кариерата му, Лотар Матеус намира място в тази класация, понеже така и не се добира до Шампионската лига. Най-болезненият за него момент е през 1999 година, когато само секунди преди края на мача Байерн губи финалният сблъсък за титлата срещу Манчестър Юнайтед.
Макар Лотар Матеус никога да не вдига купата, един от тимовете, където той оставя най-значима следа е именно Интер. Иронично или не, именно Интер ще спори за титлата срещу ПСЖ след броени дни. Дали “Нерадзурите” ще успеят да триумфират, остава да видим.
След футболната си кариера Матеус се отдава на треньорска дейност. Последният му ангажимент всъщност е с тима на България, където става национален селекционер през 2011 година. Въпреки силния си старт, само година по-късно той е позорно освободен от поста.
